Мъжете от Венера, жените от Марс

Димил Стоилов

От книгата „Възмутително чаровни, хищно хубави“ – ИК „Хермес“, 1998 г.

Мъ­же­те от Ве­не­ра, же­ни­те от Марс



При­с­тиг­на­ха в хи­жа­та по тъм­но. Спон­тан­ното ве­се­лие ве­че се бе­ше за­дип­ли­ло без тях­но учас­тие, но се на­дя­ва­ха да на­вак­сат изос­та­ва­не­то. Ди­джей Алекс не са­мо во­де­ше дву­ча­со­во­то пре­да­ва­не „По­бър­ка­ни рит­ми“ в ра­дио „Ат­лан­та“, но си до­кар­ва­ше и до­пъл­ни­тел­ни до­хо­ди ка­то дис­ко­во­дещ в „Бор­ле­до“, та кръв­та му бе­ше съв­сем ку­пон­джий­с­ка. Сче­то­во­ди­тел­с­ка­та ду­ши­ца на Вла­ди дни на­ред бе мач­ка­на от циф­ри, ко­и­то ти­хо на­бъб­ва­ха от раз­ни­те смет­ки и жур­на­ли, и се­га тър­се­ше да се спа­си в шум и ин­тен­зив­ни пре­жи­вя­ва­ния. За­то­ва с не­при­к­рит въз­торг по­с­рещ­на иде­я­та на Алекс да на­пус­нат гра­да в края на сед­ми­ца­та. Съп­ру­ги­те не се съп­ро­тив­ля­ва­ха про­дъл­жи­тел­но. Не­що по­ве­че — ен­ту­си­аз­мът им на­рас­на до­там, че по­ка­ни­ха още две при­я­тел­ки, от ко­е­то ра­ни­ци­те вър­ху ра­ме­не­те на мъ­же­те съв­сем на­те­жа­ха от хра­на. И от пи­е­не.
Пър­ви­те пет­де­сет гра­ма два­ма­та глът­на­ха на ав­то­га­ра­та в мал­кия град, пре­ди да се пре­х­вър­лят в не­в­зрач­но­то рей­с­че, на­ро­че­но да пъп­ли по ба­и­ри­те, за да ги от­ве­де в пла­ни­на­та. Вто­ри­те по­с­ве­ти­ха на се­ло­то: не за­ра­ди кръч­ма­та му — пре­ко­мер­но тра­ди­ци­он­на и обик­но­ве­на, — а за съ­щин­с­ко­то на­ча­ло на по­хо­да. За тре­ти­те от­во­ри­ха бу­тил­ка от ра­ни­ца­та. Из­ка­чи­ли бя­ха най-стръм­ния учас­тък и по­ло­ви­на­та път ос­та­на зад гър­бо­ве­те им. Же­ни­те пър­во­на­чал­но ги за­к­лей­ми­ха ка­то ал­ко­хо­ли­ци, но бе­ше по­ч­на­ло да се стъм­ня­ва и те скло­ни­ха да от­пи­ят по глът­ка за ку­раж. От­ка­за са­мо по-ни­с­ка­та от при­я­тел­ки­те.
— От чо­век, кой­то не пие, ни­що до­б­ро не мо­же да се очак­ва — опи­та да се ше­гу­ва ди­джей Алекс, без да по­до­зи­ра кол­ко прав ще­ се ока­же по-къс­но.
— Все­ки си има при­н­ци­пи — от­вър­на по-ни­с­ка­та от при­я­тел­ки­те и ко­май то­ва бя­ха всич­ки­те ду­ми на­куп, ко­и­то бе­ше из­с­т­ре­ля­ла от на­ча­ло­то на ек­с­кур­зи­я­та. Ка­то че ли пла­че­ше да я на­зо­ва­ват При­н­цип­на­та.
— Мо­и­те са мал­ко по-дру­ги — ка­за Вла­ди и от­пи още ед­но ка­па­че, пре­ди да го за­вин­ти и да при­бе­ре бу­тил­ка­та в ра­ни­ца­та. Ни­то той, ни­то Алекс има­ха ал­ко­хол­ни на­ви­ци, но тук ня­как­ва щрък­ли­ца ги бе­ше при­х­ва­на­ла. За­по­з­на­ли се бя­ха на ста­ди­о­на, ка­то се на­д­п­ре­вар­ва­ха кой ще на­п­ра­ви по­ве­че оби­кол­ки. От­то­га­ва да­ти­ра­ше при­я­тел­с­т­во­то им.
— Сти­га се пра­ви на ба­ба­ит! — сря­за го же­на му.
— Въ­об­ще не се пра­вя. Взе­ми се­га ти ра­ни­ца­та!
— Мер­си. Ня­ма да я взе­ма. Все­ки си има при­н­ци­пи.
Ни­кой не въз­при­е при­х­на­лия смях ка­то лич­на оби­да. Про­дъл­жи­ха на­пред. Тъм­ни­на­та от кло­ни­те на ви­со­ки­те ели се бе смък­на­ла вър­ху пъ­те­ка­та. Де­се­ти­на ми­ну­ти пре­ди хи­жа­та ре­ал­на бе­ше опас­ност­та да се за­гу­бят, за­що­то ни­щич­ко не виж­да­ха пред се­бе си. Из­вед­нъж ста­на и сту­де­но. Из­ва­ди­ха топ­ли дре­хи и фе­не­ри, а мъ­же­те се за­тюх­ка­ха за сво­я­та не­до­сет­ли­вост и бав­ни ре­ак­ции. Глът­ки­те ал­ко­хол в то­зи мо­мент си бя­ха за­дъл­жи­тел­но ле­кар­с­т­во за сгря­ва­не и ни­кой не се нуж­да­е­ше да бъ­де убеж­да­ван. От­пи до­ри При­н­цип­на­та. Ос­та­на­лия път из­вър­вя­ха бав­но, ка­то се дър­жа­ха един за друг, вкоп­че­ни в свет­лин­ни­те пъ­те­ки на фе­не­ри­те. Вли­за­не­то в хи­жа­та до­й­де ка­то об­лек­че­ние.
Ве­сел­ба­та то­ку-що бе за­по­ч­на­ла и в сто­ло­ва­та ги при­е­ха с не­по­д­п­ра­ве­на ра­дост. Все­ки но­воп­рис­тиг­нал гост би бил по­с­рещ­нат не по-мал­ко ра­душ­но. Ус­т­но си раз­ме­ни­ха ви­зит­ки — все пак тряб­ва­ше да се знае кой от­къ­де ид­ва. Че­ти­ри­те же­ни не бя­ха смог­на­ли да ра­зо­па­ко­ват всич­ки блю­да от ра­ни­ци­те за ве­че­ря и към ма­са­та ве­че за­по­ч­на­ха да ле­тят бу­тил­ки за де­гус­та­ция. Ед­ри­ят мъж, кой­то се­де­ше най-бли­зо до тях за­ед­но с гру­па от де­се­ти­на чо­ве­ка, бе­ше от Сли­вен; тий­ней­джъ­ри­те в дъ­но­то на по­ме­ще­ни­е­то — от Ру­се; учи­тел­ки­те, ко­и­то си въ­об­ра­зя­ва­ха, че ус­пеш­но са при­с­па­ли де­ца­та в па­лат­ко­вия ла­гер пред хи­жа­та — от Хас­ко­во; жиз­не­ра­дос­т­ни­те баб­ки — от Кър­джа­ли... Все не­нуж­ни по­д­роб­нос­ти. Всич­ки оби­ча­ха пла­ни­на­та, до­б­ро­то на­с­т­ро­е­ние и им­п­ро­ви­за­ци­и­те. То­ва бе­ше съ­щес­т­ве­но­то.
Мощ­на уред­ба „Со­ни“ оз­ву­ча­ва­ше сто­ло­ва­та с ка­се­ти на про­фе­си­о­нал­но рав­ни­ще, от­бе­ля­за по­ве­че за се­бе си ди­джей Алекс.
На им­п­ро­ви­зи­ра­ния дан­синг все­ки дви­же­ше тя­ло­то си как­то мо­же и как­то же­лае. Вла­ди пър­во по­ка­ни же­на си, а по­с­ле за­из­реж­да всич­ки от ком­па­ни­я­та. С по-ви­со­ка­та при­я­тел­ка Алекс из­тан­цу­ва рок, с кой­то съб­ра­ха очи­те на всич­ки при­със­т­ва­щи. Ис­тин­с­ко из­бух­ва­не. Вър­те­ше я без­ми­лос­т­но, пре­х­вър­ля­ше я ту от­ля­во, ту от­дяс­но. До­ка­то я при­дър­п­ва­ше към се­бе си с пре­ме­ре­на гру­бост и ряз­ко я от­б­лъс­к­ва­ше, за да я при­в­ле­че от­но­во и от­но­во, око­ло тях се об­ра­зу­ва пръс­тен от хо­ра, ко­и­то пляс­ка­ха в такт.
След­ва­щи­ят му танц от­но­во спе­че­ли ова­ции. Бе­ше вър­зал ог­ро­мен шал вър­ху гла­ва­та си и сът­во­ри с Вла­ди тан­го с без­па­мет­ни чуп­ки в кръс­та ка­то фа­тал­на же­на. Смя­ха им се от сър­це. Вла­ди се раз­го­ре­щи и за­по­ч­на да раз­съб­ли­ча всич­ко, ко­е­то но­се­ше вър­ху се­бе си.
— Уми­ра да де­мон­с­т­ри­ра фи­зи­ка — обяс­ни хлад­но­кръв­но на сво­и­те при­я­тел­ки же­на му и до­ба­ви не­ж­но: — Не се пре­с­та­ра­вай, за да не се про­с­ту­диш.
— Кой? Аз ли да се про­с­ту­дя? Глу­пос­ти! Ей та­ка мо­га да си из­ля­за на раз­ход­ка из пла­ни­на­та. — Ве­че бе­ше смък­нал и по­т­ни­ка, за да ос­та­не гол до кръс­та.
— Не из­г­леж­да ло­шо — оба­ди се по-ви­со­ка­та при­я­тел­ка и дру­ги­те две же­ни се съг­ла­си­ха. Же­на му мис­ле­ше дру­го­я­че.
— Зна­еш ли, ако из­дър­жиш та­ка на­вън де­сет ми­ну­ти, ще ти дам хи­ля­да ле­ва! Съг­ла­сен ли си?
— За­що да не съм съг­ла­сен? Ти не ми вяр­ваш. Ко­га ли си ми вяр­ва­ла?! Не де­сет ми­ну­ти, а по­ло­вин час ще стоя и ня­ма да ти стру­ва ни­що. Ще го на­п­ра­вя безплатно.
Вла­ди се из­п­ра­ви ге­ро­и­чес­ки от сто­ла, в ре­ши­мост­та му про­зи­ра­ше не­що мат­ро­сов­с­ко. Ди­джей Алекс го усе­ти със за­къс­не­ние, за­що­то се бе за­г­ле­дал в две ума­ле­ни из­да­ния на Ме­ри­лин Мон­ро, ко­и­то кър­ше­ха сна­ги в от­да­ле­че­ния край на дан­син­га.
— За­с­лу­жа­ва ли си? Ти мо­жеш да го на­п­ра­виш, убе­ден съм! Ос­та­ви, стой си тук!
— За­с­лу­жа­ва си, как да не си за­с­лу­жа­ва?
При­я­те­лят се при­б­ли­жи до ухо­то му:
— Ако ос­та­неш, ще те за­по­з­ная с две стра­хот­ни мацки.
Вла­ди не му ос­та­на длъ­жен, по­с­та­ви ше­па пред ус­та­та си и се на­ве­де към не­го:
— То­ва не пре­чи да из­ля­за. Пак ще ме за­по­з­на­еш. — И след то­ва ка­за на все­ос­лу­ша­ние: — Тръг­вам.
Три­те же­ни, без съп­ру­га­та му, се опи­та­ха да го за­дър­жат. „Глу­па­во е!“ — ка­за же­на­та на Алекс. По-ви­со­ка­та при­я­тел­ка на ше­га го при­лас­ка към се­бе си, но той я от­с­т­ра­ни от пъ­тя си.
— Не е от­с­то­я­ва­не на при­н­ци­пи? — оба­ди се на­к­рая и мъл­ча­лив­ка­та.
— Не е — от­вър­на вмес­то не­го ди­джей Алекс. — По­ча­кай! — Пър­во из­х­лу­зи пу­ло­ве­ра през гла­ва­та си, след то­ва раз­коп­ча ри­за­та и смък­на фла­нел­ка­та, до­ка­то съ­що ос­та­на гол до кръс­та. — Ид­вам с теб.
Вла­ди пре­гър­на при­я­те­ля си през ра­ме­не­те, це­лу­на го по те­ме­то и та­ка из­ля­зо­ха през вра­та­та. Не­бе­то бе­ше из­цък­ле­но от студ, звез­ди­те на­миг­ва­ха, на­ед­ре­ли, а вър­хо­ве­те на ели­те се сни­жа­ва­ха, ка­то че ли тър­се­ха за­вет. Не бя­ха из­ми­на­ли и пет­на­де­се­ти­на крач­ки — и ве­че се на­ко­ко­ши­ни­ха. Вла­ди ка­то че ли не го за­бе­ляз­ва­ше. Раз­пе­ри ръ­це, пое дъл­бо­ко въз­дух, шум­но из­ди­ша и на­но­во вди­ша дъл­бо­ко.
— Стра­хот­но е. Ка­къв въз­дух — крис­та­лен, как­во небе...
— Не ми се пра­ви на Икар — ка­за ди­джей Алекс, за­що­то усе­ща­ше ко­жа­та си, сбръч­ка­на от студ.
— Не бе, ху­ба­во ми е, раз­би­раш ли? Жи­вее ми се — при­з­на ти­хич­ко сче­то­во­ди­те­лят, ся­каш се съм­ня­ва­ше в из­ре­че­но­то, след ко­е­то из­к­ре­щя: — Жи­вее ми се-е-е! Про­вик­ни се и ти. Ще ти ста­не още по-ху­ба­во.
— Си­гур­но ще ми ста­не — при­вид­но се съг­ла­си при­я­те­лят, за да при­к­рие тре­пе­ре­не­то на ръ­це­те си.
— Ко­га­то же­на ми вле­зе в ста­я­та, ка­то че ли за­реж­да ат­мос­фе­ра­та с от­ри­ца­тел­но елек­т­ри­чес­т­во и вед­на­га ме за­бо­ля­ва гла­ва­та. Мо­га и да си въ­об­ра­зя­вам, но та­ка ми дей­с­т­ва. Тряб­ва да се спа­ся­вам, за­що­то е па­губ­но. Ина­че ви­на­ги съм се съг­ла­ся­вал с нея. Ве­че — не! Се­га съм раз­бун­ту­ва­ни­ят чо­век. Каз­ват, че бун­тът раз­чуп­ва чо­веш­ко­то съ­щес­т­во и му по­ма­га да се из­лее. Аз се из­ли­вам. Мен ми е ху­ба­во, че си тук, че не­бе­то е кра­си­во, че ми се жи­вее и че мо­га да из­к­ре­щя: Жи­вее ми се, без да ми пу­ка как­во ще ка­же ня­кой, на ко­го­то не му до­па­да то­ва, че съм гол в пла­нин­с­ка­та нощ...
Ако не чув­с­т­ва­ше гла­ва­та си за­ха­па­на от фри­зер и не тре­пе­ре­ше с ця­ло­то си тя­ло, ди­джей Алекс би мо­гъл да при­з­нае, че то­ва „жи­вее ми се“ за­реж­да и не­го с ре­ши­мост. Би мо­гъл да си при­по­м­ни, че ако вся­ка цен­ност не во­ди след се­бе си бунт, то все­ки по­рив към бунт със си­гур­ност се по­зо­ва­ва мъл­ча­ли­во на ня­как­ва цен­ност. Ос­вен то­ва мъ­же­те са ро­де­ни на Марс, а же­ни­те — на Ве­не­ра, или об­рат­но, и във все­ки брак ра­но или къс­но се прък­ва раз­бун­ту­ван чо­век, кой­то мо­же да по­г­ре­бе из­жи­вя­но­то ху­ба­во или да сът­во­ри не­що но­во. И дру­ги „ум­ни“ не­ща би мо­гъл да обяс­ни на своя при­я­тел, но зъ­би­те му от­к­ро­ве­но тра­ка­ха, ра­ме­не­те му се тре­ся­ха ка­то на бо­лен от ма­ла­рия. Ус­пя са­мо да из­шеп­ти:
— И на мен ми се жи­вее. Не­ка ве­че се при­бе­рем вътре.
За не­го­во учуд­ва­не, Вла­ди се по­д­чи­ни без­ро­пот­но. Още по-учуд­ва­що бе­ше, че не­що не­у­ло­ви­мо от еди­ния се бе пре­х­вър­ли­ло у дру­гия, но на ди­джей Алекс му тряб­ва­ше ця­ла нощ, за да го осъз­нае. Че­ти­ри­те же­ни ги при­е­ха по­ч­ти люб­ве­о­бил­но. Ед­на след дру­га се над­п­ре­вар­ва­ха да им по­да­ват дре­хи­те. И пи­е­не им си­па­ха. За да се сгре­ят.
Тан­ци­те про­дъл­жа­ва­ха. Шес­ти­ма­та съ­що се по­то­пи­ха в раз­гу­ла от те­лес­ни дви­же­ния.
— И как бе­ше вън, ни­що не ни раз­каз­ва­те? — по­д­пит­ва­ше же­на­та на ди­джей Алекс със за­га­дъч­на ус­мив­ка.
— Стра­хот­но бе­ше. Не вяр­вате ли? След мал­ко на­но­во ще из­ле­зем — от­вър­на не­въз­му­ти­мо Вла­ди, ка­то раз­мах­ва­ше усър­д­но ръ­це ви­со­ко над гла­ва­та си.
— Ис­ти­на е, стра­хот­но бе­ше, но да си при­з­ная, пред­по­чи­там да по­ка­ня оне­зи две ру­си мо­ми­че­та в на­ша­та ком­па­ния, от­кол­ко­то да по­в­то­рим пре­жи­вя­ва­не­то — каза ди­джей Алекс и се за­вър­тя на два пъ­ти око­ло из­мис­ле­на ос на дан­син­га.
— Сти­га бе, ка­то че ли че­ти­ри кра­си­ви же­ни не сти­гат — скас­т­ри го же­на­та на Вла­ди.
— Ос­вен то­ва, от­да­ле­че си ли­чи, че про­с­те­ят — до­пъл­ни по-ви­со­ка­та при­я­тел­ка.
— Че­ти­ри кра­си­ви же­ни ни­ко­га не сти­гат — на­тър­ти при из­го­во­ра ди­джей Алекс.
— Ос­та­ва и та­зи глу­пост да свър­шиш. Са­мо да си по­с­мял! — пре­дуп­ре­ди го же­на му, а той ве­че с тан­цо­ва стъп­ка се бе­ше ус­т­ре­мил към дру­гия край на дан­син­га, къ­де­то плу­ва­ха в му­зи­ка­та две­те ума­ле­ни из­да­ния на Ме­ри­лин Мон­ро.
Ока­за се, че го очак­ват. И го по­з­на­ват. От дис­ко­те­ка „Бор­ле­до“ ес­тес­т­ве­но. Той мо­же и да е за­б­ра­вил, но на ня­кол­ко пъ­ти ги бил хва­лил за­ра­ди тан­ци­те. Се­га не би­ли са­мот­ни, за­що­то са ду­шев­но бо­га­ти. Ка­за­ха го със смях. Ут­ре ще­ли да до­го­нят при­я­те­ли­те, ко­и­то тръг­на­ли пре­ди тях. Ами за­що не се при­съ­е­ди­нят към гру­па­та на ди­джей Алекс? Смях. Мо­гат и да се при­съ­е­ди­нят. Не уче­ли. Та­зи го­ди­на се про­ва­ли­ли на из­пи­ти­те. Ра­бо­те­ли. Къ­де? Смях. Под блуз­ки­те им по­д­с­ка­ча нес­по­кой­с­т­во. При­мер­но — в по­ща­та. Как­во в по­ща­та? Пак смях. Ня­ма­ло да ка­жат, за­що­то въ­об­ще не би­ло ин­те­рес­но. Къ­де са се на­с­та­ни­ли? На вто­рия етаж, стая 220. Би­ли са­ми. „Мо­га да се въз­по­л­з­вам“ — при­з­на на глас ди­джей Алекс. Две­те мо­ми­че­та от­вър­на­ха със смях, а те­ла­та им се огъ­ва­ха слас­т­но и пре­диз­ви­ка­тел­но, съв­сем в такт на му­зи­ка­та.
Не бе­ше убе­ден кое го по­д­тик­на да със­та­ви план: при­зи­вът на Вла­ди „жи­вее ми се“ или раз­бу­де­ни­ят раз­бун­ту­ван чо­век, за­ка­на­та „са­мо да си по­с­мял“ или сме­хът на двой­ка­та Ме­ри­лин Мон­ро. Не бе­ше си­гу­рен до­ри че има план, пък и съ­би­ти­я­та, ко­и­то про­из­те­ко­ха, труд­но се по­дда­ва­ха на точ­на рес­тав­ра­ция.
— Не ис­кат да до­й­дат — ка­за ди­джей Алекс, ко­га­то се за­вър­на при ком­па­ни­я­та. — Пре­ко­мер­но кра­си­ви сте би­ли и сте ще­ли да ги за­сен­чи­те.
Има­ше още тан­ци и още пи­е­не. Те­зи, ко­и­то до­б­ре по­з­на­ва­ха хи­жа­ря, му се при­мо­ли­ха да из­пее не­що и той по­д­х­ва­на пе­сен за за­с­па­ло че­ле­бий­че вър­ху „мо­ми­на ро­ка“, а пък на нея „ми­ло хи е да го бу­ди“... Един по­дир друг се вклю­чи­ха и дру­ги гла­со­ве. На­с­тъ­пи­ло бе­ше пев­чес­ко вре­ме...
Пър­ви се из­ни­за­ха учи­тел­ки­те, след тях се от­тег­ли­ха сли­вен­с­ка­та гру­па и двой­но­то из­да­ние на Ме­ри­лин Мон­ро. Не след дъл­го ги по­с­лед­ва­ха и че­ти­ри­те при­я­тел­ки, на­с­та­не­ни в от­дел­на стая. За ди­джей Алекс и Вла­ди бе оп­ре­де­ле­но мяс­то в об­ща­та ту­рис­ти­чес­ка спал­ня, но не бър­за­ха да се въз­по­л­з­ват от ко­лек­тив­на­та въз­мож­ност за по­чив­ка.
Два­ма­та за­цъ­ка­ха таб­ла на вър­за­но. Пър­ви­те две трой­ки Вла­ди из­гу­би по пет хи­ля­ди ле­ва и за­ло­жи ча­сов­ни­ка си „Оме­га“. По ед­но вре­ме хи­жа­рят се умо­ри да пее и как­то се бе по­д­п­рял на лак­ти вър­ху ма­са­та, за­с­па. Поч­ти всич­ки на­пус­на­ха сто­ло­ва­та, пре­ди Вла­ди да по­хар­чи и ча­сов­ни­ка. След мно­го на­с­то­я­ва­не ди­джей Алекс съ­об­щи на при­я­те­ля си, че ру­си­те съз­да­ния са в стая 320 на тре­тия етаж и че той ще до­й­де след не­го. Ако има­ше ня­ка­къв план, то в на­ча­ло­то бе лъ­жа­та...
С две­те ра­ни­ци Алекс се за­мък­на в ста­я­та на че­ти­ри­те кра­са­ви­ци. Свет­на лам­па­та, за­с­та­на в сре­да­та меж­ду лег­ла­та и за­я­ви, че му е мно­го сту­де­но, след ко­е­то за­лит­на ту на­ля­во, ту на­дяс­но. Пър­во от­мет­на оде­я­ло­то на же­на си и се опи­та да се свие до нея, за­що­то бе­ше най-си­гу­рен в ре­ак­ци­я­та. Тя го из­ри­та с пре­з­ри­тел­но­то: „Пи­ян про­с­так!“ Из­ри­та го и же­на­та на Вла­ди, ма­кар да ù на­по­м­ни, че те, кра­са­ви­ци­те, не са му раз­ре­ши­ли да ка­ни дру­ги же­ни. Ви­со­ка­та при­я­тел­ка го от­б­лъс­на не­ж­но и по-ско­ро от со­ли­дар­ност. На При­н­цип­на­та от­ви са­мо край­че­ца на оде­я­ло­то, за­що­то стро­ги­ят ù по­г­лед го хип­но­ти­зи­ра. От­да­ле­чи се с бав­ни стъп­ки и де­мон­с­т­ра­тив­но раз­т­во­ри про­зо­ре­ца, за да се хвър­ли от от­ча­я­ние. Из­г­леж­да, е бил убе­ди­те­лен, за­що­то му се хва­на­ха на но­ме­ра и за­по­ч­на­ха да го при­дър­п­ват на­вът­ре.
— Иди си лег­ни ка­то хо­ра­та — ка­за При­н­цип­на­та — и не се пра­ви на та­къв, ка­къв­то не си.
— До­б­ре — съг­ла­си се ди­джей Алекс, след ка­то на­г­ра­би две­те ра­ни­ци. — Ще оти­да там, къ­де­то е си­гур­но, че ще ме стоп­лят.
Бе­ше ис­к­рен, но ни­кой, из­г­леж­да, не му по­вяр­ва. Са­мо по-ви­со­ка­та при­я­тел­ка се из­кис­ка. По то­ва вре­ме Вла­ди ве­че спе­ше ня­къ­де на тре­тия етаж, хи­жа­рят про­дъл­жа­ва­ше да по­д­пи­ра ма­са­та в сто­ло­ва­та, а уче­ни­ци­те от па­лат­ко­вия ла­гер не по­до­зи­ра­ха, че за пръв път сут­реш­на­та им за­кус­ка ще за­къс­нее, за­що­то кух­нен­с­ка­та печ­ка ня­ма да е за­топ­ле­на на­в­ре­ме.
— До­й­дох са­мо за мал­ко, за да се стоп­ля. Вие ня­ма да ме из­го­ни­те, на­ли? — по­пи­та ди­джей Алекс, ка­то вне­се с пре­пъ­ва­не две­те ра­ни­ци в ста­я­та на мо­ми­че­та­та.
— Ти­хо — про­шеп­на ед­на­та и той, без да ча­ка по­в­тор­на по­ка­на, се вмък­на под оде­я­ла­та меж­ду две­те, за да усе­ти ско­ро вър­ху се­бе си ръ­це, ко­и­то сгря­ват.
Ко­га­то сут­реш­на­та свет­ли­на на­пъл­ни про­зо­ре­ца, той бо­яз­ли­во от­во­ри кле­па­чи, за да ви­ди две ус­мих­на­ти фи­зи­о­но­мии с раз­пи­ле­ни ру­си ко­си.
— Как­во пра­ви­те до мен? — по­пи­та по въз­мож­ност не­вин­но.
— Ти ще ни ка­жеш — от­вър­на по-за­к­ръг­ле­на­та.
— Ня­кой май тряб­ва­ше да ме стоп­ли.
— Не каз­вай, че ни­що не си спом­няш, за­що­то е из­тър­ка­но.
— Ни­що не си спом­ням. Има ли за спом­ня­не? Бях­те ми обе­ща­ли, че сут­рин­та ще ми до­ве­ри­те как­во ра­бо­ти­те в по­ща­та. Тол­ко­ва ли е сек­рет­но?
— Мно­го е сек­рет­но — от­вър­на по-тън­ка­та и две­те се за­т­ре­со­ха от по­з­нат смях.
— Ако мно­го ви по­мо­ля? Съв­сем мно­го?
— Все ед­но че сме те­ле­фо­нис­т­ки — из­пус­на се по-за­к­ръг­ле­на­та и за­тис­на с длан ус­та.
— Как­во оз­на­ча­ва „все ед­но“?
— Не ра­бо­тим в по­ща­та. Ра­бо­тим на те­ле­фон и во­дим спе­ци­ал­ни раз­го­во­ри.
Свет­на му, след ка­то му го обяс­ни­ха ед­но към ед­но, и се ядо­са на соб­с­т­ве­на­та си не­до­сет­ли­вост.
— Спо­ред мен не е чак тол­ко­ва сек­рет­но. Ра­бо­та. До­б­ре де, как­во пи­тат? Как­во тряб­ва аз да по­пи­там? Ало, ало...
— Сти­га про­с­то­тии — ка­за по-за­к­ръг­ле­на­та Ме­ри­лин Мон­ро.
— До­б­ре де, лю­бо­пит­но ми е... съв­сем мъ­нич­ко по­ка­же­те...
Най-на­к­рая по-тън­ка­та скло­ни. „Здра­вей, как­во ис­каш, сла­дур­че? Аз съм Да­ни и съм мно­го сек­си, очи­те ми са си­ни, ко­са­та ми е чер­на, раз­т­ва­рям ха­ла­та си, бе­льо­то ми е коп­ри­не­но...“
След­ва­ха опи­са­ния как смък­ва ед­на­та пре­з­рам­ка, дру­га­та... как я при­б­ли­жа­ва сил­на мъж­ка ръ­ка и как се втвър­дя­ват зър­на­та на гър­ди­те ù. За­по­ч­на да пъш­ка слас­т­но, след нея се вклю­чи в пъш­ка­не­то и дру­го­то мо­ми­че, и Алекс. По­лу­ча­ва­ше се съв­сем ис­тин­с­ки... Та­ка ги за­ва­ри При­н­цип­на­та. Бе­ше по­чу­ка­ла на вра­та­та, но ня­ма­ше кой да я чуе. Тър­се­ла ра­ни­ци­те. От глед­ка­та в лег­ло­то зе­ни­ци­те ù се раз­ши­ри­ха и по­бър­за да из­ле­зе. След мал­ко вра­та­та от­во­ри же­на му. Той все още не бе­ше сва­лил ръ­це­те си от ра­ме­не­те на мо­ми­че­та­та.
— Как­во тър­сиш в та­зи стая? — по­пи­та я ди­джей Алекс гнев­но, за да се по­чув­с­т­ва ви­нов­на и ни­з­вер­г­на­та.
— Тър­ся си то­а­лет­ни­те при­на­д­леж­нос­ти. Тряб­ва да си из­мия зъ­би­те!
— Ед­на сут­рин ня­ма да си ми­еш про­к­ле­ти­те зъ­би. За­т­во­ри вед­на­га вра­та­та!
Же­на му дей­с­т­ви­тел­но се сму­ти и са­мо трес­на вра­та­та. От­вън при­я­тел­ки­те за­по­ч­на­ха съ­чув­с­т­ве­но да я уте­ша­ват, а тя ка­те­го­рич­но им за­я­ви, че ня­ма все още на­ме­ре­ние да се раз­веж­да.
Ди­джей Алекс не зна­е­ше та­зи зна­ме­ни­та реп­ли­ка, на­х­лу­зи гуз­но пан­та­ло­ни­те си, сбо­гу­ва се без из­лиш­ни сан­ти­мен­тал­нос­ти с де­вой­че­та­та и по­мък­на ра­ни­ци­те из­вън ста­я­та. Ед­ва се­га се се­ти, че го мъ­чи гла­во­бо­лие. Ня­ма­ше с ко­го да го спо­де­ли. Ни­кой от гру­па­та не же­ла­е­ше да го­во­ри с не­го. Са­мо по ед­но вре­ме Вла­ди се при­б­ли­жи към не­го, за да си по­лу­чи об­рат­но ча­сов­ни­ка „Оме­га“, за­ло­жен в иг­ра­та на таб­ла.
Же­на му все пак си из­ми зъ­би­те, и то в мо­мент, кога­то от две­те ù стра­ни на съ­сед­ни­те чеш­ми се ми­е­ха две­те Ме­ри­лин Мон­ро. Ос­ве­жа­ва­ха се кул­тур­но, без из­лиш­ни ду­ми, без ску­ба­не на ко­си, опи­та да се са­мо­ус­по­ко­я­ва ди­джей Алекс. След за­кус­ка­та — на не­го ни­кой не му пре­д­ло­жи яде­не — ком­па­ни­я­та вед­на­га тръг­на за гра­да.
Це­пе­ше го гла­ва­та и ни­ко­го не го бе­ше еня да­ли е раз­бун­ту­ван чо­век, да­ли му се жи­вее, или как­ва е бол­ка­та му. Мък­не­ше ра­ни­ца­та с омер­зе­ние, пре­пъ­ва­ше се без­при­чин­но в ка­мъ­ни­те по пъ­теч­ка­та и се опит­ва­ше да се се­ти по­не един от про­че­те­ни­те 101 на­чи­на за пе­че­ле­не на точ­ки във вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та с же­на­та. Един все пак ус­пя да се се­ти: ко­га­то се вър­не­те вкъ­щи, на­ме­ре­те же­на си и я пре­гър­не­те, пре­ди да пра­ви­те как­во­то и да би­ло. За­що­то же­ни­те би­ли от Марс, а мъ­же­те от Ве­не­ра — или об­рат­но­то.
Кол­ко­то и да се опит­ва­ше при спус­ка­не­то на­до­лу да я при­б­ли­жи и да ù ка­же ре­зю­ме за сто­те на­чи­на, тя го из­бяг­ва­ше.
Ед­ва ко­га­то се при­б­ра­ха вкъ­щи и се из­ми­ха и пре­об­ля­ко­ха, той я по­пи­та страх­ли­во:
— Ис­каш ли да ве­че­ря­ме в рес­то­рант?
— Да — от­вър­на тя и той не вяр­ва­ше на ушите си.